ПРАВИЛАТА НА СВОБОДАТА

"Една фотография е тайна за друга тайна. Колкото повече ти  казва, толкова по-малко знаеш."

Даянa Арбус  

Спокоен от това, че съм наясно с нещата, прекарах по-голямата част от 80-те години (на вече миналия век) във фотографски набези из грозни индустриални предградия, психиатрични клиники и почти всекидневно – в софийските трамваи и тролеи. По това време носех фотоапарата си навсякъде освен в тоалетната, в постоянно очакване на "решаващия момент", според определението на френския фотограф Анри Картие-Бресон – "улавянето за част от секундата едновременно както на значимостта на случващото се, така и на точната организация на формата, която придава на случката подходящия й изказ." Както хиляди други фотографи из целия свят, запленени от тази фраза, тогава и аз не се замислях за противоречието спотаено в нея, а именно, че съществува някакво множество от "решаващи моменти", които чакат да бъдат уловени и не зависят от образованието и личните пристрастия на всеки отделен aвтоp. Достатъчно е да си представим двама фотографи, единия евреин с матерен език иврит (който се пише отдясно наляво), а другия българин, закърмен с буквониз отдясно наляво, за да осъзнаем, че ако двамата наблюдават една и съща сцена, очите им няма да регистрират нейното движение по напълно еднакъв начин. За българина движението отляво надясно ще бъде несъзнателно или полусъзнателно определено като постъпателно, устремено към бъдещето, докато евреина интуитивно може би ще открие в същото движение отстъпление, регрес. А колко неизмеримо по-големи ще са разликите между тези два чифта фотографски очи, като се насложат любовите и омразите, които всеки един от притежателите им носи...

Осъзнаването, че фотографията е безпределно субективно начинание, че един и същ фотоапарат може да бъде строшена  гъдулка или скъпоценен Страдивариус в зависимост от очите, които гледат през него, дойде при мен неусетно и спокойно, също като средната възраст. Още през 1985 година, на един фото-пленер във Велико Търново, вместо да изляза на чист въздух (както предполага френското "en pleine aire"), аз се затворих в хотелската стая и три дни снимах ръце, пръсти и уши в едър план, резултат от което беше появата на една серия със заглавие "Измислици, които съчинявам, когато светлината и шумът са прекалено силни да виждам и да чувам ясно." Две години по-късно едно пътуване до Нотингам, Великобритания с предполагаема цел дипломна работа по английска филология вместо това роди цикъл от двадесет снимки "Хайку", състоящ се също от полуабстрактни образи на торсове, колена и пръсти, всичките собственост на автора. По това време метафората на творческите ми усилия ставаше вече очевадна: истините, които фотографът търси (или поне този, който се казва Рафаело Казаков), се намират вътре в него, фотографията (поне за него) е явно ендоскоп, а не телескоп.

Когато през 1990 година емигрирах в Съединените Щати, бях в общи линии наясно с естетическите кредити и дебити на фотографската си дейност – че от мене търговец няма да стане, че трябва да копая до припадък художествената си нивичка, ако искам някой да чуе името ми в САЩ и в Ню-Йорк в частност – градът с може би най-голяма в света концентрация на талантливи хора. Двугодишният магистърски курс по фотография, който завърших в Ню-Йорк (1993-1994), не ме научи на никакви нови техники, но ми даде вътрешната увереност, че в изкуството единствените правила, които не могат да бъдат нарушени, са правилата на свободата – да се променяш, да си противоречиш, да създаваш въпроси без отговори и отговори без въпроси, да твориш тайни, без да те е страх, че малцина ще ги разгадаят.

Поглеждайки назад, осъзнавам колко много съм се променил за шестнадесет години имиграция. Освен категоричността си изгубих и чувството си за неповторимост, за някаква особена творческа белязаност. Естетическата ми среда в България беше като разходка по "стъргалото" на малък град – познаваш всички минувачи, краят на улицата е съвсем близо. Всички ходят бавно и спират да си побъбрят. Сега съм в огромен открит лабиринт с потоци от непознати -- всички бързат лудо и никой не те забелязва. Интересният ефект от тази смяна на мащаба, поне за мен, е че неминуемото смиряване и осъзнаване на реалната лична величина не е депресиращо, а напротив –инжекция от чиста енергия  да дам всичко, на което съм способен. Когато живеех в България имах добра информация какво се случва в световната фотография, но нямах чувството, че това ме засяга лично – всичко се случваше прекалено надалеч; светът се намираше някъде другаде, далеч от мен. Днес живея в Ню-Йорк, несъмнено художествената столица на света. Да поддържам същото поведение е все едно да се разхождам спокойно докато вали град като орехи и да се преструвам, че това не се отнася до мен. Едно от правилата на свободата, което научих, е, че да носиш чадър не е приумица, а просто здрав разум...

©Rafaelo Kazakov, 2006, New York City

списание "ЕК", Coфия, 4/2006